Учителят Даниел Цокев със специална грамота от Национален конкурс на тема „Защо съм учител”

   

“Приятели, днес бяха публикувани резултатите от юбилейния Национален конкурс на издателство „Просвета” на тема „Защо съм учител”. Разказът, с който участвах, е отличен със специална грамота от журито. Сега вече мога, след обявяването на резултатите, да ви представя разказа си, написан с много любов. Дано ви хареса!”, написа във Фейскук профила си Даниел Цокев, учител в Казанлък.

ПИСМО ДО СТАР ПРИЯТЕЛ
Здравей, приятелю! Как си днес? Пиша ти с пръсти по клавиатурата, а не с мастило по пръстите, не се сърди! Не знам как да се обърна към теб и как да започна това мое странно писмо… Не знам дали изобщо съществуваш и кога ще можеш да прочетеш това. Някога, когато с теб бяхме все още едно цяло, ти щеше да се зарадваш, ако получиш хартиено писмо от любим човек. Така както моите родители бяха щастливи, когато техните деца, техните малки ученици, изпращаха и получаваха писма в плик от близки и не толкова близки приятели по целия свят.
Помня кафявото сладко мече, с което за първи път прекрачих училищния праг на основното училище, в което милата ми майчица беше начален учител (и по съвместителство дружинен ръководител). Този мой първи Мечо Пух беше с мен и по време на малко странните и скучни дружинни съвети в киносалона… Но как очаквахме с моето пухкаво мече детския филм след това! Тогава за пръв път се докоснах до магията, наречена училище. Бях толкова щастлив и толкова малък!
А снимката в училището на баща ми… помниш ли я? Когато двама неизвестни, но усмихнати репортери от списание „Отечество“, нарекоха мен и моята сестра „приятели на мравките“. И ни снимаха, с две огромни чанти, пред черната дъска. Прокоба, традиция, поличба… или просто парад на ДНК?
Приятелю, не си забравил, може би, и времето, когато беше решил да ставаш инженер. Да, математиката ти „вървеше“, но времето в ума ти беше някак спряло! Тик-так, тик–так… Превръщаше се в поредното зъбно колелце в часовниковия механизъм на градския часовник в Габрово. Не, не исках това! Просто исках да спра завинаги с цъкането.
И то спря, разбира се, в един слънчев летен ден на 1990. Ти помниш, стари мой приятелю, как сякаш на шега реши да кандидатстваш в университета, заедно със своята сестра. Сигурно помниш и как се припичаше на тересата, докато си „избистряше“ Дебелянов и Смирненски, Пелин и Вазов… Но влезе в храма на знанието!

И четири години след това излезе. Излезе по-стар, но по-мъдър, по-беден материално, но по-богат духовно, по-уморен, но по-щастлив… И по-истински! А възможността за кариера в университета я замени с елитното казанлъшко училище, което отвори очите ти завинаги!
Тринадесет дълги, но незабравими години в моето училище. Е, да, работата не беше винаги само песен, но тук за пръв път ти се почувства истински удовлетворен и полезен, и щастлив – от стотиците детски усмивки, от песните, които огласяха класната стая, от възможността да виждаш как плахото първолаче се превръща в уверена личност. Няма нищо по-прекрасно от това, след години да срещнеш свой бивш ученик и той да ти благодари, че ти си неговият първи учител! Знам, никога няма да забравиш, приятелю, сълзите в собствените си очи и в очите на твоите деца, когато един от най-добрите твои ученици – Живко, си отиде внезапно и нещастно от този свят, само на девет годинки. Трогна се и от жеста на децата, които направиха голям портрет на Живко и го носеха винаги със себе си, в която и класна стая да бяха, докато завършат осми клас.
И тогава дойде Голямата учителска стачка, както я наричахме с теб. Дни на eнтусиазъм, дни на надежда за по-добро бъдеще на образованието, дни на самооценка. Ала след това ти, като синдикален лидер, беше обвинен от колегите си, че не е чут техният глас, поради недостатъчната ти синдикална активност. А само ти си знаеше какво беше през тези стачни седмици! Това преля чашата на твоето търпение и ти взе, може би, малко прибързаното и тежко решение да напуснеш своето училище и своята професия. Беше време разделно!
Ти помниш как се скита от град на град, как сменяше професия след професия, месторабота след месторабота… Военният завод, текстилната фабрика, охранителната фирма, „Кауфланд“, дори работи като начинаещ програмист известно време! Но никъде не се задържаше повече от няколко месеца. Защото никъде не откриваше това, което изгуби, когато напусна училище. А в един топъл есенен ден взе своето съдбоносно решение – да се върнеш отново там, където е твоето истинско място! И сега съм тук, в китното село Кънчево, в малкото, но топло училищно гнездо. Тук открих отново своето истинско Аз! Накрая, един съвет от мен, приятелю! Задраскай дебело всичко горчиво, подчертай с две линии всичко прекрасно и огради с ореол всичко, което те кара да грееш от щастие!

Довиждане, приятелю! Кой си ти, все пак? Моето второ Аз, моето различно Утре или моето отминало Вчера? За едни ти може би си фантастичен, за други – романтично-поетичен, за някои дори шизофреничен… Но за мен си доста прозаичен, нали знаеш? Мога да бъда програмист или охрана, продавач или нормировчик, гранконавивач или параджия, дори плочкаджия. Мога, но не искам да съм вече това! Защо ли? Защото там не чувам детските гласчета, огласящи простора… Защото там не виждам детските усмивки, озаряващи Вселената… Защото там не мога да докосна детските ръчички, когато пишем заедно „Обичам те, мамо!“.
Защото съм УЧИТЕЛ!

П.С. Всички герои, случки и събития в този разказ са реални. Авторът не претендира за оригиналност и не настоява за съчувствие.

Даниел Стефанов Цокев

You must be logged in to post a comment Login

               

This site is protected by wp-copyrightpro.com