– Заличили от картата с. Запалня през 1965 г. заради яз. “Жребчево”

– Останалите живи идват на мястото всяка година

Когато през шейсетте години на миналия век изградили язовир „Жребчево“, две села в Сливенско отишли курбан за големия обект – Жребчево и Запалня. Изселили ги, за да потопят във водата техните землища. Първото дало името си на язовира, но второто се прочу с черквата си, която, вместо да падне, като митично създание изплава всяка пролет от водите и потъва отново в тях през късната есен, щом настъпи пълноводието.

Мнозина са се дивили на това чудо, но малцина знаят, че по традиция през септември около недоразрушената черква се събират на събор останалите живи от Запалня и техните потомци, за да почетат миналото и помечтаят за бъдещето.

Тази година запалнянчани дойдоха при своя храм „Свети Йоан Рилский Чудотворец“ през почивния ден в събота. И не скриха мечтата си – дали пък не може някак да се укрепи тяхната черква, която вече 50 години не отстъпва на водата и като същинско чудо Божие възкръсва над нея и всяка година се връща на брега.

Останките на черквата се виждат отвсякъде – водата на язовира ще ги залее отново през декември, казват местните.

Сред гостите е и Стойко Стойков от Казанлък, син на последния свещеник, служил в храма – поп Драган. Той е живата история и на черквата, и на Запалня. Сам учител по руски език, Стойко написал книга за изселеното село, която събрала навремето овациите на хора като Вера Мутафчиева и Йордан Радичков.

На 19 октомври, когато православната ни църква почита патрона на храма Свети Йоан Рилский, Стойко Стойков ще навърши 86 години, които никак не му личат. В тази черква го кръстил навремето баща му, в нея и го венчал. Това станало на 28 април 1963 г., когато по документи селото вече трябвало да бъде изселено. Това бил и последният църковен ритуал в обречения да потъне в язовира храм.

През юни 1961 г. било издадено министерско постановлние 106, според което Запалня трябва да бъде изселено до 31 декември 1962 година. Указът за заличаването му от картата на България е от февруари 1965 година.

Когато се отдръпне водата на язовира между май и декември, останките на черквата остават на сухо.

Идеята за събора на запалнянчани дало църковното настоятелство на храма. Най-напред – уж на всеки 5 години, след 1977-а започнали да се срещат всяка година. „На 12 юни 1962 г. настоятелството се събрало и решило още: „храмът да си остане непокътнат, като паметник, манастир или църква во веки веков! Вещите ще се изнесат, когато дойде водата.“, показва копие от протокола, написан от ръката на баща му, Стойко.

Едва ли тогава някой е предполагал, че това „храмът да си остане непокътнат“ ще се сбъдне. Той е граден през 1891 г. с камъни и майсторите тогава наистина си разбирали от работата.

Всеки може да влезе в черквата, но трябва да се пази от падащите камъни.

„Навремето оценили черквата като стопанска постройка, обор“, разказва още Стойко Стойков пред „24 часа“. И показва документа от 5 март 1962 г. – по цени отпреди паричната реформа през същата година храмът е оценен по 110 лева за квадратен метър – „църковна сграда 942 кв. метра при 35 процента овехтяване – 67 353 лева“. Църковен двор от 1610 квадрата по 6 лева за квадратен метър – 9660 лева, стопански сгради, кладенец, дълбок 6 метра – всичко 98 634 стари лева. Сумата щяла да бъде и по-малка, но поп Драган протестирал и го послушали.

Поглед към селото, останало под водите на язовир „Жребчево“ през църковната врата.

Църковната камбана от Запалня пренесли в Твърдица, където и се преселили и повечето хора от селото. И до днес там спазват уговорката от 1962 година – умре ли човек от Запалня, да ударят точно тяхната камбана.

Иконите от иконостаса закарали в черквата на село Тулово, където са и до днес. Разказват, че за да намалят оценката на сградата, част от стенописите, които били дело на майстори от тревнеската иконописна школа, били разрушени с търнокоп.

„Баща ми служил в тази черква от 1932 г. до последно и си отиде от този свят през 1989 г. с мъката по нея. Той остана да спи в сградата и да я пази до началото на 1966 г., през март 1973-а някой открадна керемидите, които стояха дотогава.

Баща ми поиска да оградят храма – него водата го заля след 1977-а, за да го съхранят някак, но тогавашният председател на АПК-то му рекъл: „А бе, попе, малко ли бой яде, че искаш още?“. Макар и без керемиди, покривът стоеше допреди 15 години, но го разрушиха любители на антики, които свалиха от него пръстените гърнета и стомни, поставени там от строителите, за да подобрят акустиката в помещението“, допълва разказа си Стойков.

По снагата на черквата ясно личи докъде е стигала водата на язовира.

Когато изселват Запалня, в него имало 214 постройки, заедно с черквата, училището и общината. Според преброяването от 1947 г. жителите му били 976. И досега възрастните ясно си спомнят къде е бил мегданът, коя улица накъде е водила, трети хана и мелниците в селото им. Не са забравили те и колко несправедливо постъпила навремето властта с тях – уж според постановлението получили право да се заселят където пожелаят в страната, без София, а Окръжният народен съвет в Сливен ги ограничил само в рамките на тогавашния окръг. Отгоре на всичко е земята на Жребчево била оценена двойно по-високо.

По снагата на черквата ясно личи докъде е стигала водата на язовира.

Пак по силата на постановлението всеки можел да си вземе строителните материали от разрушената си къща, като на семейство се полагали безплатно и по 20 торби цимент и 2 кубика чамов материал, за да вдигне новия си дом. Така и не станало ясно кой какво изписал и какво реално е раздадено на хората…

На 10 септември 1965 г. направили първия събор на изселеното село. И тогава засвирил гайдарят Злати Орозов, а мъжете се хванали на последното мъжко хоро в Запалня. Всички били с потури, не пуснали на хорото човек без потури. А Злати не бил обикновен гайдар, а майстор, който не само свирел, но и сам изработвал гайди и кавали. Бил толкова изкусен свирач, че когато през 1952-а го вкарали в затвора заради неплатени доставки към държавата, надзирателите от Стара Загора го върнали, за да си вземе и гайдата, че да ги весели.

А затворниците поискали те да му изпълняват нормата в дърводелската работилница, където се трудели, а той през това време да им свирел.

Синът на поп Драган – Стойко Стойков, е написал книга за родното си село Запалня. Той ще навърши 86 години на 19 октомври.

През 1977 г. в постройка на брега на язовира местните подредили и музейна сбирка за несъществуващото си село – главно с фотоси от живота на Запалня преди и след 1944 година. До гробището, което и до днес стои непокътнато на височина над язовира, вдигнали и може би единствената у нас паметна плоча за цяло едно село – „Запалня, заселено през 15 век, изслено през 1962 година“. Изобразили и петолъчка, в духа на онова време.

В събота в музейната сбирка 81-годишният Георги Петров показва снимка на група жътварки, сред които е и майка му. А гайдарят от снимката с мъжкото хоро му е дядо. „Богато беше нашето село, хората гледаха много рози и зеленчукови градини, лозя“, спомня си той. Но когато тръгнали да ги изселват, се наложило да взривяват с фишеци орехите и другите плодни дървета, не са забравили и този ужас запалнянчани.

81-годишният Георги Петров показва снимка на жътварки, сред които е и майка му – снимката се пази в музейната сбирка за Запалня, открита през 1977 година.

Йордан Тодев от Стара Загора, потомък на запалнянски род, използва хубавото време в събота, за да направи снимки вътре в храма.

отопеното село Запалня може би единствено в България има паметна плоча, която напомня, че то е създадено през 15-и век и изселено през 1962 година. Тя е монтирана на високо, до гробищата, които са запазени и до днес.

14-годишната Никол Иванова от село Сборище, потомка на род от Запалня, също се снима в потопената черква.

Гостите на събора гледат с интерес музикалната програма, която им подготвиха организаторите.

Свещеници, служили в черквата „Йоан Рилский Чудотворец“ в Запалня – вдясно е поп Драган Стойков. Снимки: Архив

Една от най-известните снимки от историята на Запалня – когато се събрали за първи път след изселването на селото им, през септември 1965 г., мъжете се хванали на последното тежко мъжко хоро в Запалня. Не пуснали човек, който не е с потури. Свирил гайдарят Злати Орозов./24часа